01.12.2017

Старост спри се, младост върни се – ще се върне, ама се не връща…

Когато влизаме в двора на баба Надка, малкото куче Селесте ни посреща на портата с надеждата, че в това студено време ще успее заедно с нас да се мушне на топло в стаята й. Влизаме в една скромна, но подредена и чиста стая, в която текат дните на баба Надка.
Когато Вени, медицинската сестра от Домашни грижи на „Каритас“ в Раковски й представя непознатата гостенка, колега на Вени, тревога се изписа на лицето на възрастната жена: „Венетке, да не ни напускаш?“ – притеснено пита баба Надка. Но след като я успокоихме, че Вени никъде няма да ходи, седна спокойно на леглото и я хвана за ръка.
Баба Надка е на 84 години. Разказа ни как се намерили със своя съпруг в Лом – родният й град. Тогава той бил войник на българо-румънската граница. „Моят мъж е с 10 години по-голям от мен, а пък мен на 14 години ме доведе тук, в Раковски… Колко години, колко нещо, баба, мина…“.
„Тъй си дочакахме деца… Имам 3 деца – 2 момчета и едно момиче. Ала момчетата си отидоха – единият на 40 години, другият на 50 години… Мъжът ми и той на 50 години се спомина, през 1982 година, на първа пролет. Оттогава съм вдовица. Представи си от колко години… 30 и колко години и не съм помислила да напусна дома си или да се ожена… Ей тук – тука ме е оставил мъжът и тука си останах.“
Ежедневието на баба Надка е като на много други възрастни хора: „Заран ще стана, ей, чай си направих, изпих си го, сега ще си наготвя… Много съм благодарна на Бога, дето ми помага… Телевизора си пусна, гледам… Имам тука на сестра ми момиче оженено, през няколко къщи. Болна е от рак и все по доктори ходи, ама идва да ме види. Само ме е страх кучето да не я нападне…“. Разтревожена баба Надка се обръща към Вени: „Ти, виж какво – като идваш, ще си сложиш у колата една тояжка…“. Толкова обича Вени, че в началото искала да се откаже от нейните грижи, за да не вземе кучето да се освободи от каишката и да я ухапе.
„Аз съм болна от астма, дишам с помпа, от 1972-ра година. Лежах тогава в болницата 2 месеца и ми изписа докторът помпа – до живот. Пенсията ми е малка – 150 лв., едва стига за лекарствата… Имам и шипове по врата, и дископатия, ама те годините не са малко… 84 години съм – къде! Моите си отидоха, кой на 40, кой на 50… Ех, пак благодаря на Бога, че ми е помогнал. Като оназ песен ще река „старост спри се, младост върни се“ – ще се върне, ама се не връща…“
Питайки баба Надка на колко години иска да е сега, ако можеше да върне времето, тя  отговаря: „Аз ли? Когато мъжът ми беше жив. Искам на онез години да бъда. На 40, 45 – аз хвърках, хвърках… и работих.
Като остарях - и почнах да дигам кръвното. Тука ида, там ида, някой да ми го премери… Аз отдавна стигам до 200 кръвно, та се реших и потърсих подкрепа от Домашни грижи на „Каритас“. Като не съм го мерила по месец-два, се притеснявам, пък така на 5-6 дена като мине Вени, по съм спокойна. А и за другите заболявания ми помага.
Много съм доволна от Венета. Много. Аз я чакам да дойде, като мое момиче си я пресрещам. Все й викам: „Венетке, аз те обичам“. Не мога да я прехваля на дъщерята. И ей я, чакам да дойде, ох, Венетке, мъри, баба, добре си ти да ме разсмееш“ – с усмивка споделя баба Надка.
„Бабо, какво ти дава сила всеки ден?“ – попитах я, малко преди да си тръгнем.
„Не зная… Ей ги, гледай как съм ги наредила“ - сочи към снимките на децата й и съпруга й, закачени по стената над леглото й. След това развълнувана разказва за скорошното посещение на снаха й, която от дълги години живее в Гърция. – „Ами каквото е, животът продължава… Снахата ми вика: „Майко, няма да плачеш все за умрелите, ще гледаш живите, които са покрай теб, те, другите, вече са си отишли…“. И аз така правя, а то пак Господ ми помага да имам сила“.
На изпроводяк се обръща към Вени: „Ей, Венетке, когато почина, нали ще ми дойдеш на погребението? Ти, ако не дойдеш, аз ще ти се разсърдя, аз ще видя ако не дойдеш“. Прегръщат се за една снимка и лицето на баба Надка грейва като на малко дете.