21.11.2017

Историята на Катя

Понякога пътищата на съдбата сплитат стегнат възел около нас.
Катя била мъничка – само на шест години, когато полицията дошла и арестувала родителите ѝ, а нея и двамата ѝ братя завели в детски дом. Въпреки, че хората говорели, тя не можела да разбере как така по-големите ѝ братя - Марин на 10 и Асен на 11 години са станали жертва на сексуално насилие. Недоумявала и как така мама и татко, които толкова много обичаше, са виновни, задето са допуснали това зло. Мъничката Катя разбирала само, че се е случило нещо много лошо и тя е наказана за това – да бъде на чуждо място, без родителите си. Много страдала, годините минавали, а най-голямата опора за момиченцето бил нейният брат Марин.
Марин бил всеобщият любимец. Бил добър, красив, усмихнат и отличен спортист. Хората извън Дома не знаели какво е преживял като малък, мислели, че е голям късметлия – така чаровен и уверен. А когато сестричката му се страхувала, или тъгувала, или пък не знаела как да постъпи, той винаги бил до нея – закрилял я, утешавал я, съветвал я. И бедата изглеждала по-малка.
Катя била на 12 години, когато се случило ново нещастие, най-голямото възможно – любимият брат, най-близкият човек на света загинал, докато се опитвал да помогне на свой приятел да се спаси от водите на бурна река.
Точно тогава и случаят стигна до нашия SOS Център за обществена подкрепа във Велико Търново.
Когато за пръв път срещнах Катя, скоро след трагедията, тя беше решила да мълчи. Обясниха ми, че си била такава – инатлива. После известно време говорех само аз, опитвах се да стопя леда, без да го троша. Седяхме, мълчахме, тя режеше тениската си с ножичка. Каза: „Тези неща там са на бате“. Не разбрах. „Това е номерът му от състезанието. Той спечели златен медал и 600 лева, искаше да ги внесе за книжка. И дрехите там, негови са.“
Лека-полека започнахме да си говорим: за живота и смъртта, за тъгата и страха, за спомените и мечтите, за добрите и лошите хора, за емоциите и чувствата, които изпитваме, дори да не искаме. За начина да бъдем с любимите си хора тогава, когато е невъзможно. Казват, че времето лекува. Много време мина, докато Катя си позволи да се разплаче. Това, което за някои от нас е  първата възможна реакция към ударите на съдбата, може да бъде много трудно за едно объркано дете.
Отскоро Катя и Асен отново са с родителите си. Имат да си казват, прощават и обещават много неща. Срещаме се по-рядко, само за да се уверим, че семейството грижливо превързва и промива дълбоките, осакатили го рани. Семейството им, сякаш помъдряло от нещастието,  сега е по-сплотено и продължава да търси верния път. Връщаме се всеки път в SOS Центъра с мисълта, че детските емоции са най-крехкото нещо на света.
Ивалина Филипова – психолог в SOS Център за обществена подкрепа във В. Търново