21.11.2017

Историята на Калина

Професионалната ми съдба ме срещна с Калина преди около година. Сега осъзнавам, че е било късно. Много по-рано някой е трябвало да подаде ръка, но не го е направил. Калина живеела с майка си и двете си сестрички. Местели се постоянно – нови села, нови градове, нови „бащи“, все повече нови проблеми. Когато момиченцето било на девет, поредният „семеен приятел“ го ударил в главата и то ослепяло. Престанало да вижда както грозната действителност около себе си, така и светлината на деня. Майката, улисана в собствените си грижи и объркан живот, потърсила помощ и лечение едва година по-късно – година, през която нашата героиня не посещавала училище. Детето било оперирано и то прогледнало. Историята би могла да свърши тук и да има щастлив край, но уви…
Калина станала на дванайсет години. Майка ѝ продължавала да се забърква с различни мъже, кражби,  наркотици и проституция. За 12 години момичето не видяло друг начин на съществуване. Вярвало, че мама знае най-добре кое е правилно и дори не се замисляло дали всичко, което се случва в живота им, е в реда на нещата. И така, без важните служби и органи да забележат или да се намесят, детето започнало връзка с много по-възрастен мъж пред одобряващия поглед на своята майка.
На тринайсет години Калина родила син. Внезапно всички важни служби и органи се втурнали да вземат мерки. Бащата на бебето и майката на момичето се оказали в затвора, двете по-малки сестрички и новороденото бебе на Калина били настанени в приемни семейства в различни градове. В суматохата по предприемане на мерки, Калина си тръгнала от родилния дом без бебе и заживяла щастливо… С поредния пълнолетен приятел.
Едва три месеца по-късно грижата на всички институции достигнала и до Калина. Тя била настанена в център за деца без семейства, а за „наместване на светогледа ѝ“ била препоръчана работа с психолог. Ето тук в историята се намесихме и ние от SOS Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново. Запознахме се с едно ядосано дете – майка. Упрекваше всички за всичко, не искаше да се вслуша в ничии думи, не приемаше да остане там, където е настанено, не вярваше на никого, освен на себе си.
Оказа се трудно да бъде внесен ред в безкрайно разбърканите ѝ чувства. Трябваше да преосмислим заедно представата за добро и зло, за справедливо и редно. Намерихме съвсем нови значения на думата „обичам“. Отговаряхме си на въпросите какво е доверие и кога някой го заслужава. Учихме се да изслушваме чуждото мнение и да търсим разумното решение във всяка ситуация. Плакахме заедно за всички загуби, търсихме надеждата. Всеки месец пътувахме с момичето до градовете, в които са сестрите му и малкото бебе, за да осигурим „гарантираната“ от закона възможност за среща с тях. След всяка среща наново заедно градяхме хартиените кули на светлото бъдеще, винаги с едно наум. Детето трябваше да влиза в ролята на майка за час на месец, да прегръща и целува своето дете, да му обещава, че всичко ще се нареди. А когато този час изтичаше, Калина трябваше да се завърне в ролята си на „дете от дом“ и да се опитва да се впише в нея… До следващия месец.
Постепенно и Калина, и ние свикнахме с тази нова, макар и странна подредба на живота. Девойката се успокои, намери хора, на които може да се довери, откри отговорите на много въпроси, които досега не се беше осмелявала да зададе. Преоткри ползата от това да е всеки ден в училище, с „нормалните“ деца.
Тази история няма финал. Година след като се срещнахме с Калина, за да я подкрепим в това да бъде майка, отделена от детето си, сега имаме нова задача – да я подготвим за новината, че детето ѝ ще бъде осиновено и следващата й среща с него ще е последна. И да я научим как да продължи живота си.
Ивалина Филипова – психолог в SOS Център за обществена подкрепа, гр. Велико Търново