21.11.2017

Аз съм Милена, на 26 г.

Аз съм Милена, на 26 г. Ще ви разкажа една тъжна история. Когато на 10г. загубих майка си, която почина от рак. Тогава не знаех какво представлява това заболяване. Тя преживя операция, интензивна терапия и изглеждаше, че всичко е преминало, болестта отново навести майака ми. Този път беше още по-агресивна и нищо не можа да я спася. Баща ми не можа да приеме загубата и и намери утеха в алкохола. Това беше неговият отдушник, докато и неговото здраве не се влоши. Последва дълго болнично лечение. Напуснах дома и в продължение на една година не можех да се върна там, защото болка и празнота се бяха настанили в него. За кратко намерих начин да оцелявам в чужбина, но избрах да се върна в България и да продължа обучението си. При започване на втори курс усещах, че нещо се случва с мен  - чувствах се различно, не бях себе си. Не усещах вкуса на храната както преди, не можех да изпитам спокойствие, радост, вълнение....може би единственото, което чувствах беше страх, защото не знаех какво се случва с мен. В началото мислех, че това състояние ще отмине от само себе си, но с настъпване на зимата то се влоши. През зимната сесия излизах навън само, когато имах изпит. През останалото време седях в стаята си. В началото на пролетта имах усещане, че нещата леко се подобряват и помислих, че е било само временно състояние. Но отново с настъпването на есента и зимата потънах в предишното състояние – една празнота, която просто ме поглъщаше. Близо 4 години живях в тази мъчителна повтаряемост. Успях да се дипломирам, въпреки затрудненията, които изпитвах и започнах работа по специлаността си в сферата на здравните грижи и козметиката. Първата година работата ангажираше почти цялото ми внимание, но моментите на несигурност се появяваха от време на време. През есента на 2015г отново попаднах в клопката на депресията. Тя като че ли беше набрала сила и този път не се изменяше, а дълбаеше всеки месец по-надълбоко в мен. Работата ме натоварваше много. Концентърацията и паметта ми се влошиха, като в същото време личните ми взиамоотношения и определени житейски събития допринесоха за едно общо усешщане за силно изтощение. В един момент бях като на автопилот. Без да забележа отслабнах драстично и ми костваше огромно усилие да си спомня най-обикновени неща...постъпих в болницата. След много време за първи път изпитах глад и постепенно се възвърна вкусът от живота. Заниманията по арттерапия, йога, музикотерапия, обученията за болестта, ми помогнаха да се завърна към ежедневието си. Беше необходимо да направя много промени. Всъщност почти всичко се промени: смених работата си, заживях самостоятелно, започнах да се срещам с нови хора и продължих да мечтая. Реших да кандидатствам за магистратура.