Инструменти

Заедно в библиотеката

Социални проекти
 

Това е моята лична история. От години работя в Детския отдел на библиотеката. Ежедневно при нас идват десетки деца. Част от тях - с родителите, други - с приятели, трети - с учители. Всички сме свикнали със закачливия им детски смях, с разговорите им, в повечето случаи весели и шеговити, в други - доста сериозни. Всяко от тези деца е със своята индивидуалност, но като цяло те всички си приличат – имат семейства, приятели, ходят на училище, имат сходни потребности и интереси. Такива са повечето наши дни, изпълнени с присъствието на тези малки и малко по – пораснали деца. Но един ден, преди няколко години, ми се случи нещо различно. Вратата на нашата читалня се отвори и пред мен се появиха група деца. Те също бяха забавни и закачливи, но нещо беше по – различно, разбрах, че са от социален комплекс в нашия град. Започнахме да четем, да водим разговори, да рисуваме. Държах се с всички еднакво, но без да разбера как се случи, едно малко момиченце се озова седнало в мен и започнахме наш си разговор. Отначало неангажиращ и весел, до момента, в който започна да ме пита имам ли дете, колко е голямо, обичам ли го, гушкам ли го, целувам ли го? Така, погълната от разговора, аз се озовах с една много красива рисунка, все пак тя се оказа мой портрет J, и с една пареща целувка по бузата. Цяла вечер мислих за нея, дали някой ще я погали, дали ще и пожелае лека нощ… След този ден нещо в мен беше по – различно.

Дните продължаваха да се редят, както предишните. Пак идваха много деца в отдела, пак четяхме, рисувахме и правихме различни работилници. Започнахме да организираме повече събития, не само в библиотеката, но и в парка. Включваха се все повече деца, с различни проблеми и потребности. Отново дойде месец юли и започна поредната Лятна читалня в парка. През първия ден бяхме поканили клоун, който направи забавна игра с децата, посветена на приказните герои. Изведнъж под дървото видях две прекрасни момченца със своите майки и социален работник. И двете деца имаха двигателни проблеми, но с всичко останало се справяха чудесно. Тихо и спокойно чакаха да ги забележим, да ги включим в общото ни занимание, доколкото е възможно. В края на приключението ни в парка майките споделиха, че ще са щастливи, ако по – често се сещаме за тези деца, ако намерим място за тях в библиотеката, ако по – често бъдем с тях. На следващия ден те не дойдоха. Останах с надеждата за наша бъдеща среща с тях, но дойдоха деца от домовете. Само след няколко минути вече разговарях с лидерите на групата, прекрасни младеж и девойка. Първоначално и двамата ми отказаха да четем и да се занимаваме, но след съвсем дребни уговорки вече предприехме нашите стъпки към обещаните награди / такива имаше за всички деца – участници /. Малко преди да си тръгнат младежът ми беше разказал „Принцът и просякът” – цялата книга, а „моята” Райна беше прочела цяла приказка. Снимахме се, гушкахме се, ядохме бонбони, казано накратко - забавлявахме се. На раздяла Райна ме попита : „Нали никога няма да ме забравиш ?”. Няколко месеца по – късно имам огромно желание да я видя и да и кажа „Не съм те забравила! Помня и теб, и топлия ти поглед, когато беше сгушена в мен”.

Тези случки ме накараха да се замисля как мога да направя срещите ни с тези деца по – чести, как да преобразим библиотеката така, че самите те да имат нужда да ни посещават, да им е приятно с нас и да намират това, което им липсва. Няколко дена по – късно попаднах на кампанията „Избери, за да помогнеш”. Сега вече съм обнадеждена и щастлива, че можем да дадем на децата ни това, което заслужават.
В. Тонова

Медийни партньори

Партньори